Победена самота
Грозен, счупен прозорец за мен е светът,
в тази режеща дупка се губя.
Търся нашия дом, но дори да летя,
закарфичва ме страх пеперуден.
Вехне стръкче усмивка. Изсъхва почти
и издъхва сред мъртвото нищо.
Пламват съчките, споменът димен лютѝ
там, където създадох огнище.
Все се лъжех, че чистите мои сълзи
ще удавят всеядния пламък.
Знам – съдбата е сводник, злорадо пълзи,
подкопава на вярата замъка.
Но мечтата отново – по-силна от взрив –
обещава, че тук ще те видя.
И ще плаче от радост домът ни щастлив,
нас събрал под едни керемиди.
След безкрайните неми и мъртви лета
ще ликува прагът му замлъкнал.
Победена от нас, госпожа Самота
през прозореца ще се измъкне.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
