Почти
И пак е вечер. Бризът лек, прохладен
солено ме погалва, закачлив.
Припяват си щурците серенада.
И всичко е „почти” като че ли.
Но в мен дъждовен облак се прокрадва.
Очаквам всеки миг да завали...
А толкова е приказно морето!
Стаило нежност, тайнствено мълчи...
Луната е сияещо безвременна.
Целува го с премрежени очи.
И пак ще бъдат влюбени и верни
един на друг до изгрева лъчист…
А аз вървя през блясък непотребен,
изгубена в тълпата, край брега.
Отново тук съм, в този град - вълшебник.
Но лятото отива си с тъга.
Септември с траурен воал след тебе
сънува още август… Докога?
Алеите на морската градина
дали си спомнят нашите следи?
Понасят ме към старото казино,
където бяхме - ти и аз - преди,
в онези нощи с аромат на вино,
с омайващ блус и падащи звезди…
Как исках всеки танц да трае вечно!
И всеки миг да бъде обратим!
Така бе близък… И така далечен.
Изплъзващ се като цигарен дим.
Замираше в дъха една обреченост -
копнеж несбъднат и непостижим…
Албена Димитрова
9.1979.
Варна.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Албена Димитрова Все права защищены
Прекрасно, е малко да се каже...