Почти до еретичност
В несъмнала вода
не искам да ме има,
където в златна рая
е скътан хлябът -
отвън във ореол,
а вътре... мрак
и в мрак все стене
житото бяло на душата ми.
Пред мене - път,
зад мен живота си оставям.
Всичко!
Морето, мириса на кея, охрата на вечерта,
чергата с най–шареното лято,
Балканът в сънената люлка,
здравецът на двора,
земята
и мама, превърнала се в пръст.
Която някога ме чакаше да каже:
"Дойде ли си? Завърна ли се вкъщи?"
Дива, предивяла съм била тогава,
научила стъпките на вятъра,
все да искам да летя,
гнездо да свия на най-високата топола.
Над улицата ми сега
звездите са безцветни и
на камъка никой не седи,
смокинята е само длан -
останала от детството.
Пред мене - път,
зад мен земята си оставям -
бледа с неорано в чернозема,
с незатоворена врата хармана,
животните без впряга
и нищета,
и нищо....
До еретичност
на всичките се молих
за милостиня с протегната ръка,
соленото в очите ми трептеше
и пак се молех,
само Горе, в космополитна всеотдайност,
небето ми посочи стан.
В полунощ на влаковете
сирените мълчат,
но аз ги чувам как ме викат.
Пред мене - път!
Зад мен България оставям -
сама с детето ми,
тежащо в цедилката на времето,
сред слънчогледи, които ще прогледнат
под слънца ,
които в бъдното
ще се разтворят и
аз ще се завърна у дома.
19.04.2010г.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Женина Богданова Все права защищены
