jenina1962 (Женина Богданова)
104 1134
Apr 21, 2010, 8:56 PM

Почти до еретичност 

  Poetry » Civilian
1041 0 7

В несъмнала вода
не искам да ме има,
където в златна рая
е скътан хлябът -
отвън във ореол,
а вътре... мрак 
и в мрак все стене
житото бяло на душата ми.
Пред мене - път,
зад мен живота си оставям.
Всичко!
Морето, мириса на кея, охрата на вечерта,
чергата с най–шареното лято,
Балканът в сънената люлка,
здравецът на двора,
земята
и мама, превърнала се в пръст.
Която някога ме чакаше да каже:
"Дойде ли си? Завърна ли се вкъщи?"
Дива, предивяла  съм била тогава,
научила стъпките на вятъра,
все да искам да летя,
гнездо да свия на най-високата топола.
Над улицата ми сега
звездите са безцветни и
на камъка никой не седи,
смокинята е само длан -
останала от детството.
Пред мене - път,
зад мен земята си оставям -
бледа с неорано в чернозема,
с незатоворена врата хармана,
животните без впряга
и нищета,
и нищо....
До еретичност
на всичките се молих
за милостиня с протегната ръка,
соленото в очите ми трептеше
и пак се молех,
само Горе, в космополитна всеотдайност,
небето ми посочи стан.
В полунощ на влаковете
сирените мълчат,
но аз ги чувам как ме викат.
Пред мене - път!
Зад мен България оставям -
сама с детето ми,
тежащо в цедилката на времето,
сред слънчогледи, които ще прогледнат
под слънца ,
които в бъдното
ще се разтворят и
аз ще се завърна у дома.



19.04.2010г.

© Женина Богданова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??