ПОД ФАКЛИТЕ НА ЗАЛЕЗА
Душата ми е стъклена по залез.
А месецът – с какво ли съм му крива? –
погълнат от пълзящата му лава –
последната ми светлина изпива.
Загубвам се из лабиринт от хора
и там, където трябва да е светло,
небето натежава от умора,
преди да се разбие на парчета.
С мечтата да избяга надалеко –
в страната на безбрежна вечна пролет,
разпънат върху кръста си, човекът ...