Неизказани думи, несвършени дела

блъскат се из мойта глава.

Все знам „как”, но на „кога”

викам „утре” и вдигам рамена.

Безгрижно, свободно, волно, направо водно –

какво същество съм самодоволно!

Колкото и много да знам теории и факти,

като нещо има да се върши, викам „пак ли?”

Мога да напиша стихове хиляда,

да анализирам цялата „Илиада”,

но да взема да ги публикувам –

направо чудо – май пак ще пасувам.

И тъй, дами и господа, умът си живее,

в собствените си светове бушува и вилнее,

своя поетична песен митична пее,

но да стъпя на здрава земя – а, не, бе!

Това ми е скучно, онова – досадно;

стигам до място за живота жадно.

Винаги съм се развивал експлозивно

с дълги периоди – замислен пасивно.

Време е крайно пак за експлозии,

че да няма душевни ерозии.

Дали в стих, в разказ или в есе,

думите ми ще обиколят света все!

Искам да запаля нов Ренесанс,

но още съм в летаргичен транс.

Уж не понасям противоречия хич,

пък пълен съм с тях, я виж!

Падам и ставам, но не продължавам, а лягам.

Мисли да има, теории сложни – от работа бягам.

Май взех сериозно да се повтарям,

тъй че лиричната линия затварям!