МарияДимитрова.67 (Мария Димитрова)
1020 4093
3 нояб. 2017 г., 09:38  

Поетични сезони 

  Поэзия
348 1 5

Вятърът замахна с длан – 

трябва много да е плакал.                          

Аз се изчервих от срам –        

в ален сън потъна паркът.            

 

После, явно ми простил,        

през сълзú ми се усмихна.              

И над мене – в негов стил,      

заваляха бели стихове.                   

 

Кротък, нежен пролетта,    

по челóто ме целуна.         

Спусна жежка мараня                         

над сънливата лагуна.                    

 

Път разстла пред мен голям,   

на руло след мен го сгъна –              

никой друг не стъпва там,

само звездното разсъмване.

 

 

 

31. 10. 2017

© Мария Димитрова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря ви, Маргарита, Елица, Силвия, Младене. Младене, много ласкателно сравнение, но има много хляб да изям, докато се доближа до тях дори и на сантиметър. Не ги познавам достатъчно добре, всъщност от единия бях чела едно-две неща, а от другия - нищо, така че ще използвам случая да науча нещо повече. Благодаря.
  • Хареса ми!
  • Много силен и възвишен стих, Мария! Поздравявам те за тази образност, емоция и мисъл!
    Напомни ми, по един неповторимо твой си начин, за Федерико Гарсия Лорка и Хуан Рамон Хименес.
  • И аз харесах...
  • Много е хубаво!
Предложения
: ??:??