Поетични сезони
Вятърът замахна с длан –
трябва много да е плакал.
Аз се изчервих от срам –
в ален сън потъна паркът.
После, явно ми простил,
през сълзú ми се усмихна.
И над мене – в негов стил,
заваляха бели стихове.
Кротък, нежен пролетта,
по челóто ме целуна.
Спусна жежка мараня
над сънливата лагуна.
Път разстла пред мен голям,
на руло след мен го сгъна –
никой друг не стъпва там,
само звездното разсъмване.
31. 10. 2017
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
