Поетите...
Поетите… Те нямат цвят.
Не са ни сини, ни червени…
По стръмни склонове вървят...
Навяхват глезени, колене…
Но не умеят да пълзят.
Излъчват бяла светлина
със спектър от човешки чувства…
И всъщност са едни от нас –
най-истинските в свят изкуствен.
Посока вярна, пътен знак...
Те винаги до теб ще спрат
от мъката ти да отпият...
Разперили криле, хвърчат
в небето – тяхната стихия,
към хоризонта непознат...
Поетите не ще умрат.
Но само тези – с главна буква.
С тях ставаш истински богат.
Вековни ледове пропукват…
На всеки са сестра и брат!
Зловещо дебне ги смъртта…
И демони кръвта им тровят...
Но Бог е техният Баща!
В стиха им – Неговото слово! –
печатът им за вечността!
Албена Димитрова
08. 2020.
София
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Албена Димитрова Все права защищены
