Поезия

24 мар. 2008 г., 08:43

Поэзия » Философская

893 0 2

Галактика си в свят неозарим.
Звезда, посърнала в небето пусто.
Една прашинка в есенен комин.
Една сълза, пролята тъжно.

Сияние си, бледнеещо във вятъра,
В една душа се пробваш да съзреш
умиращите дни на лятото.
А защо пак сядаш да четеш?

Защо отваряш книгата, тъй тъжна?
Защо прочиташ я - пореден път?
Не е ли минало, та го четеш отново?
Не вървя ли нявга отново този път?

И мемоарите си напиши с надсмешка.
Думите преплитай със тъга.
А смисъла облей зловещо
със мириса на радостна душа!

Поезия

Свързани произведения

Комментарии

Предложения