Покана
Как дълго чаках този ден
да ме поканиш ти.
Но не повярвах аз на очите мои,
прочетох го веднъж.
А дали е вярно!
Как, нима това си писал ти?
Ще е много скоро, вярвай ми.
Не, не очи разтърках и ти казах:
Внимавай, ще падна аз от стола!
Не прави ми ти такваз покана,
че сърцето ми е слабо и ще забие много силно то.
А само него аз си имам
и искам аз да си го щадя за вечни времена.
Цяла вечер след това не спах, мисли разни в моята главица се въртят.
Как, кога, о, нима това е вярно!
Ще тръгна аз, отново ще литна
и пътя дълъг ще скъся.
Очаквах те да ме посрещнеш ти,
а как исках аз да те посрещна,
да бъда аз домакиня твоя,
да те посрешна както подобава,
да върна твоя жест на нежност.
Но това ще стане, мили.
Само потърпи.
Повярвай ми.
© Марияна Димитрова Все права защищены