В дълбините на нощта

се прокрадва мисълта,

дива, страшна и красива,

и нещо ти разкрива.

Ни сън е, ни желание,

ни отделя ти внимание.

Ни твоя е, ни чужда,

но нещо в теб пробужда.

Думите са нейна маска,

коне на нейната каляска.

И картините бледнеят,

платната им ти се смеят.

Музата, обаче, я прегръща

и нови светове разгръща.

Стена след стена се стопява,

все нова врата се появява.

Стъпка след стъпка ехти

в рамките на безброй врати.

Звукът е и там, и го няма,

и преди, и сега, и тогава.

Мисълта в тихата тъма

говори без дума една.

Без четка рисува миражи,

без ноти свири даже.

Но нищо не е вечно

за съзнанието човечно.

Без „сбогом” заминава.

Дали при друг остава?

За спомен само идея

от нощната Одисея:

Зад последната врата

крие се „тук и сега”.

Дали беше всичко шега?

Или лек за незнайна тъга?