Полет в необятното
В дълбините на нощта
се прокрадва мисълта,
дива, страшна и красива,
и нещо ти разкрива.
Ни сън е, ни желание,
ни отделя ти внимание.
Ни твоя е, ни чужда,
но нещо в теб пробужда.
Думите са нейна маска,
коне на нейната каляска.
И картините бледнеят,
платната им ти се смеят.
Музата, обаче, я прегръща
и нови светове разгръща.
Стена след стена се стопява,
все нова врата се появява.
Стъпка след стъпка ехти
в рамките на безброй врати.
Звукът е и там, и го няма,
и преди, и сега, и тогава.
Мисълта в тихата тъма
говори без дума една.
Без четка рисува миражи,
без ноти свири даже.
Но нищо не е вечно
за съзнанието човечно.
Без „сбогом” заминава.
Дали при друг остава?
За спомен само идея
от нощната Одисея:
Зад последната врата
крие се „тук и сега”.
Дали беше всичко шега?
Или лек за незнайна тъга?
