Ти помниш ли я... първата чаша... и виното, тъй сладко, ароматно и чисто, и помниш ли момчето... отпилото, ти беше... пораснал си, вече си личност. И помниш ли онзи рубинен цвят... червен... като сълзи блестеше, но в блясъка имаше мъка и жал, сякаш и виното... и него го силно болеше. А първата глътка? Нея помниш ли? Тъй невинна и чиста тя беше, и как затопли сърцето... помниш ли, след глътката вино как силно туптеше. А как разлива се сладко, вътре в душата? Не помниш, таз нежност, удоволствие, плам?! Молитвата за мъничко още? Словата?! Даже онзи поглед изпълнен печал?! Поне онзи вълшебен вкус помниш ли, приятно как по небцето ти пари, и как побиват те тръпки... помниш ли, огън, но нежно как кожата гали? И помниш ли как всичките грижи забрави, и гръб на неволите свои обърна, как тази глътка мислите твои погали... да, виното цялата мъка погълна. Не помниш!? Нищо, сега наздраве! От живота нека пак се отърсим, и виното - приятеля стар да нахраним... нека с мъката наша за вкус го поръсим...