Помниш ли...
Ти помниш ли я... първата чаша... и виното,
тъй сладко, ароматно и чисто,
и помниш ли момчето... отпилото,
ти беше... пораснал си, вече си личност.
И помниш ли онзи рубинен цвят...
червен... като сълзи блестеше,
но в блясъка имаше мъка и жал,
сякаш и виното... и него го силно болеше.
А първата глътка? Нея помниш ли?
Тъй невинна и чиста тя беше,
и как затопли сърцето... помниш ли,
след глътката вино как силно туптеше.
А как разлива се сладко, вътре в душата?
Не помниш, таз нежност, удоволствие, плам?!
Молитвата за мъничко още? Словата?!
Даже онзи поглед изпълнен печал?!
Поне онзи вълшебен вкус помниш ли,
приятно как по небцето ти пари,
и как побиват те тръпки... помниш ли,
огън, но нежно как кожата гали?
И помниш ли как всичките грижи забрави,
и гръб на неволите свои обърна,
как тази глътка мислите твои погали...
да, виното цялата мъка погълна.
Не помниш!? Нищо, сега наздраве!
От живота нека пак се отърсим,
и виното - приятеля стар да нахраним...
нека с мъката наша за вкус го поръсим...
