Поема съм – несподелена,
от птичи стъпки в пясък – стих.
От звуци мъничка Вселена,
сред нотите сърцето скрих.

И лист съм – скица на картина,
издраскан с въглен силует.
Часовник кротко ме подмина,
стрелките спрели – век без пет.

Стоя си и броя еони...
за математика – лаик.
И кой каквото там да гони,
навярно чувства се велик.

А аз съм мъничка и тиха,
светът ми всеки ден е нов...
Сънят убива два-три стиха,
поне го прави от любов...