Порой
Ще се срути небето всеки момент,
ще се срути, окото му няма да мигне.
Помътня като дяволска глътка абсент
и протяга ръце – до земята да стигне,
да зарови лицето си в рохката пръст,
да засее сълзите си – тежки и бистри...
Нужна е, колко е нужна небесната мъст
като майчина ласка света да пречисти.
И да помним най-сетне, че кал сме били,
и пак там ще се върнем във някое утро.
Да поискаме прошка за грях, за вини...
Чисти чела да целуне синият купол.
И дъждът да препуска като стадо коне,
да боли като първия дъх на дете-пеленаче.
Щом ние вече не можем, то тогава поне
нека мъртвите днеска за нас да поплачат.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Даниела Все права защищены
