30 янв. 2024 г., 12:36

Последният пламък

409 1 0

В деня, когато ми просветна,

пред мен не виждах хоризонт. 

От сълзѝ сдобих се с късогледство. 

Самотата си превърнах в дом. 

Не виня за разрухата никой, 

нито някой за мойта съдба. 

Даже Господът трижди ме вика, 

(на инат още тъпча пръстта.)

А пък днес се оплаквам посърнал, 

като грешник приклекнал за прошка, 

вместо в твойта душа да потъна, 

пак подлагам гърба си за нож... 

Този навик е тежка угроза, 

предизвестник на дълга тъга, 

дето вдишваш на глътки - тормоз 

и издишваш със болка - вина... 

Не плачи за надеждата. Няма я. 

И какво, че приех любовта? 

Който вярва в последния пламък, 

нему първи изгаря свещта... 

 

©тихопат. 

Данаил Антонов

29.01.2024

 

 

 

 

 

 

 

 

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Данаил Антонов Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....