В деня, когато ми просветна,

пред мен не виждах хоризонт. 

От сълзѝ сдобих се с късогледство. 

Самотата си превърнах в дом. 

Не виня за разрухата никой, 

нито някой за мойта съдба. 

Даже Господът трижди ме вика, 

(на инат още тъпча пръстта.)

А пък днес се оплаквам посърнал, 

като грешник приклекнал за прошка, 

вместо в твойта душа да потъна, 

пак подлагам гърба си за нож... 

Този навик е тежка угроза, 

предизвестник на дълга тъга, 

дето вдишваш на глътки - тормоз 

и издишваш със болка - вина... 

Не плачи за надеждата. Няма я. 

И какво, че приех любовта? 

Който вярва в последния пламък, 

нему първи изгаря свещта... 

©тихопат. 

Данаил Антонов

29.01.2024