От малък израсна пред очите ми,
обичаше да ближеш ушите ми.
Душица малка - с топчеста фигура,
душица сладка- с къдрава фризура,
пакост след пакост правеше ти,
наред из къщи местенца си маркираше-
на ден поне по три.
Навред из двора с котенца се забавляваше,
да ги потормозваш се наслаждаваше.
По порасна и започна над дома да бдиш,
с лаене се трудеше, за да го защитиш.
Обичах да те галя и поя,
обичах да те храня и милвам,
обичах да те гушкам, без да се боя.
Не можах на команди да те науча,
ала за да може твоето бау бау и обич да получа,
делях с теб стаята си широка,
споделях с теб съня си дълбок.
Не ми трябваше будилник дори ,
защото ти беше моята аларма призори.
Участ мъчна го сполетя.
О ,Боже,защо го блъсна тази кола?
Защо отне крехката му душа?
Очичките му завинаги угаснаха.
Няма го вече сред нас.
няма го вече ,няма да чувам неговия глас.
Намерил го е татко с изплезено езиче,
както да стои, най обичаше.
За моята плачеща болонка в съня си плача,
без него вече сам във света ще крача.
С плачещи очи пъкъла ще помрача,
виждайки го как на две лапички подскача.
Ти беше моят приятел,
ти беше моят талисман.
Врязал съм те в съзнанието си,
запечатах те там.
Ала не бях до теб накрая,
но ще те пазя в сърцето си,
няма да те забравя-
до новата ни среща един ден в рая.
© Георги Димитров Все права защищены