Последно сбогом на Макси - моето куче

От малък израсна пред очите ми,

обичаше да ближеш ушите ми.

Душица малка - с топчеста фигура,

душица сладка- с къдрава фризура,

пакост след пакост правеше ти,

наред из къщи местенца си маркираше-

на ден поне по три.

Навред из двора с котенца се забавляваше,

да ги потормозваш се наслаждаваше.

По порасна и започна над дома да бдиш,

с лаене се трудеше, за да го защитиш.

Обичах да те галя и поя,

обичах да те храня и милвам,

обичах да те гушкам, без да се боя.

Не можах на команди да те науча,

ала за да може твоето бау бау и обич да получа,

делях с теб стаята си широка,

споделях с теб съня си дълбок.

Не ми трябваше будилник дори ,

защото ти беше моята аларма призори.

Участ мъчна го сполетя.

О ,Боже,защо го блъсна тази кола?

Защо отне крехката му душа?

Очичките му завинаги угаснаха.

Няма го вече сред нас.

няма го вече ,няма да чувам неговия глас.

Намерил го е татко с изплезено езиче,

както да стои, най обичаше.

За моята плачеща болонка в съня си плача,

без него вече сам във света ще крача.

С плачещи очи пъкъла ще помрача,

виждайки го как на две лапички подскача.

Ти беше моят приятел,

ти беше моят талисман.

Врязал съм те в съзнанието си,

запечатах те там.

Ала не бях до теб накрая,

но ще те пазя в сърцето си,

няма да те забравя-

до новата ни среща един ден в рая.