Душата се скита самотна през граница;

все по-смутено се влачи керванът.

Кучета лаят досадно, но навикът

трудно отмира... Смълчана, камбаната

вече не бие за никой и някак си

времето лее се тъй безпределно.

Светеше някога пламък през зимата,

който ни сгряваше духом и телом.

Ето, отцеждам от думите обич,

все по-гранясала, стържейки дъното.

Искам да пия нектара на розите –

жадно бодлите им впиват се в гърлото.

Мрачни безумия прииждат от миналото,

даже кошмарите гърбом обръщат се.

Мечтаем в едно настояще – изстинало...

Нека гробовете гледат към бъдещето.