Посока
Душата се скита самотна през граница;
все по-смутено се влачи керванът.
Кучета лаят досадно, но навикът
трудно отмира... Смълчана, камбаната
вече не бие за никой и някак си
времето лее се тъй безпределно.
Светеше някога пламък през зимата,
който ни сгряваше духом и телом.
Ето, отцеждам от думите обич,
все по-гранясала, стържейки дъното.
Искам да пия нектара на розите –
жадно бодлите им впиват се в гърлото.
Мрачни безумия прииждат от миналото,
даже кошмарите гърбом обръщат се.
Мечтаем в едно настояще – изстинало...
Нека гробовете гледат към бъдещето.
© Константин Дренски All rights reserved.
