18 nov 2013, 21:50

Посока 

  Poesía
469 0 1

Душата се скита самотна през граница;

все по-смутено се влачи керванът.

Кучета лаят досадно, но навикът

трудно отмира... Смълчана, камбаната

 

вече не бие за никой и някак си

времето лее се тъй безпределно.

Светеше някога пламък през зимата,

който ни сгряваше духом и телом.

 

Ето, отцеждам от думите обич,

все по-гранясала, стържейки дъното.

Искам да пия нектара на розите –

жадно бодлите им впиват се в гърлото.

 

Мрачни безумия прииждат от миналото,

даже кошмарите гърбом обръщат се.

Мечтаем в едно настояще – изстинало...

Нека гробовете гледат към бъдещето.

 

© Константин Дренски Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Интересно е - мрачна, тягостна картина, но без декадентска маниерност.
    Хареса ми!
Propuestas
: ??:??