Театърът на живота се разиграва, 
постановката остарява и се подновява. 
Сценарият вече се пише самичък, 
а поет се мъчи не само едничък. 
 

Актьорите, както Шекспир е казал, сме ние, 
а светът е сцената, която така плени ме. 
Поставяме си маски и окраски пищни, 
но оставаме отвътре зверове тъй хищни. 

Публиката пляска на всяка крива гримаса, 
опиянява се, пълзи под коя да е маса... 
А актьорът, който не цели да се преструва, 
на хората със златни маски слугува...