Дойде си Момчил хайдутин у дома рано при зори,
пред поглед му черно чернее, в гърди му рана гори. 
На прага майка му седи, очи и все са по друма,
ръка и Момчил целуна и с много обич продума:
 -Постели ми, майко, постеля, поклон на нея да сторя,
когато тихо полегна, страхът си аз да преборя.
Нагласи ми, майко, постеля, да бъде топла и мека,
когат се в нея изтегна, болка дано ми е лека.

Оправи ми, майко, постеля, на сладко да ми ухае,
кога се в нея завия, кат дева да ме омае.
Ех, майко моя обична, сложи ме, майко, да легна,
а ти ми песен попей, пък нека да е последна.
Гласът ти, майко, да води, душа ми в пътя нагоре,
дорде ме Ангел посрещне и порти да ми отвори.
Плачи над мойта постеля, а аз да плача отвъде,
очите щом ми затвориш, сърце ти свещ да ми бъде.