Потънали мъниста
Обичам нощите, когато
луната през прозореца наднича,
изпепелена от любов - душата
отново в нея да се врича.
Обичам сутрин очите да отворя,
глава положила на топло рамо,
безмълвно думи да отроня
в сърце пулсиращо - голямо.
Прегръдка слее ли сърцата,
вълшебен трепет да улавят,
през миглите надникнала - сълзата
любовни трели да удави.
Пред камината унесена заставам
и ровя с поглед в пепелта,
отдавна там искра зарових,
но още... тлее във жарта...
През прозореца ми искам да надничат
безброй незалязващи слънца,
в зениците - потънали мъниста,
да се оглежда дълго любовта!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
там са! 
