Повехналата роза
В мрачна нощ, сред горски лес далечен,
висока кула се издига в тъма.
В нея, окован с верига, бесен
звяр лежи ранен, облечен в самота!
До него, в стъклен похлупак покрита,
черна роза с повехнали листа!
Част от тях опадали са вече,
други крехко се крепят, но докога?
Тази роза не е просто цвете!
Тя е символ на човешката душа!
А пък звяра нявга бил човек е,
потънал в скръб, отлъчен в самота!
Човекът бил е чист и светъл!
Дарявал всеки с любовта!
В замяна той не искал нищо.
Туй бил дар от него, за света!
И всеки грабел с пълни шепи,
после искал още, на мига!
Ала хората били са слепи,
че радост на земята няма,
без да има нейде и тъга!
И с времето започнал да линее.
Светлия човек потънал в тъмнина!
Защото светлината щом залезе,
мрак настава у човешката душа!
Тъй, дошло е време
и човекът да потърси доброта,
но вместо той за себе си да вземе,
срещнал е на хората гърба!
Дори и тези дето казват,
че за тях си всичко на света,
и те във времето доказват,
че все едни и същи са!
Така ранен предсмъртно, в сърцето,
издигнал кула в гъстата гора.
Не затвор за себе си да бъде!
Да скрие там остатъка
от собствената си душа!
И ден след ден се ниже,
бавно времето минава!
Розата повяхнала до край,
човекът веч не диша,
звярът спомен става!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Nebula Все права защищены
