Повехналата роза
В мрачна нощ, сред горски лес далечен,
висока кула се издига в тъма.
В нея, окован с верига, бесен
звяр лежи ранен, облечен в самота!
До него, в стъклен похлупак покрита,
черна роза с повехнали листа!
Част от тях опадали са вече,
други крехко се крепят, но докога?
Тази роза не е просто цвете!
Тя е символ на човешката душа!
А пък звяра нявга бил човек е,
потънал в скръб, отлъчен в самота!
Човекът бил е чист и светъл!
Дарявал всеки с любовта!
В замяна той не искал нищо.
Туй бил дар от него, за света!
И всеки грабел с пълни шепи,
после искал още, на мига!
Ала хората били са слепи,
че радост на земята няма,
без да има нейде и тъга!
И с времето започнал да линее.
Светлия човек потънал в тъмнина!
Защото светлината щом залезе,
мрак настава у човешката душа!
Тъй, дошло е време
и човекът да потърси доброта,
но вместо той за себе си да вземе,
срещнал е на хората гърба!
Дори и тези дето казват,
че за тях си всичко на света,
и те във времето доказват,
че все едни и същи са!
Така ранен предсмъртно, в сърцето,
издигнал кула в гъстата гора.
Не затвор за себе си да бъде!
Да скрие там остатъка
от собствената си душа!
И ден след ден се ниже,
бавно времето минава!
Розата повяхнала до край,
човекът веч не диша,
звярът спомен става!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Nebula Всички права запазени
