Повик
657
0
0
Конете на деня - на водопой,
усмихната се губя в ширинето
и виждам баба със стария разбой
тъче пътека към небето.
И викам детството - наивно, босоного
в жаравата от болка и раздяла.
Какво ли се научих аз да мога -
луната да превръщам в птица бяла.
Дедите ми, жените на рода ми,
във люлка на ръцете си ме вдигат.
И ме кръщават с неспокойно име,
та свободата вечно да не ми достига.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Вяра Дамянова Все права защищены
