12.12.2012 г., 20:12 ч.

Повик 

  Поезия » Друга
437 0 0

Конете на деня - на водопой,

усмихната се губя в ширинето

и виждам баба със стария разбой

тъче пътека към небето.

 

И викам детството - наивно, босоного

в жаравата от болка и раздяла.

Какво ли се научих аз да мога -

луната да превръщам в птица бяла.

 

Дедите ми, жените на рода ми,

във люлка на ръцете си ме вдигат.

И ме кръщават с неспокойно име,

та свободата вечно да не ми достига.

© Вяра Дамянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??