Изтърваха ме вече ръцете ти.
Полетяла прашинка съм в космоса.
Искам пак да намеря сърцето си -
спрял часовник сред куп от въпроси.
Не тиктака във него надеждата,
а животът ми гледа към нищото.
Помня: слънцето въздуха режеше!
Отрицание в нас се отприщи...
Бях загубила вече посоката.
Като есенен лист подир стона си
тръгнах кротко. Не вярвах в пророчество.
Нямах нужда дори от икона. ...