Прашинка
Изтърваха ме вече ръцете ти.
Полетяла прашинка съм в космоса.
Искам пак да намеря сърцето си -
спрял часовник сред куп от въпроси.
Не тиктака във него надеждата,
а животът ми гледа към нищото.
Помня: слънцето въздуха режеше!
Отрицание в нас се отприщи...
Бях загубила вече посоката.
Като есенен лист подир стона си
тръгнах кротко. Не вярвах в пророчество.
Нямах нужда дори от икона.
Чувах глас, но не знаех божествен ли
е във мен хороводът на мислите.
Днес раздялата с хладна тържественост
брули пак осланените листи.
Аз съм малка прашинка от космоса -
безтегловна, безпаметна, ничия...
Спрял часовник сред куп от въпроси
е сърцето на мъртвото птиче.
30.09.2010
© Мария Панайотова All rights reserved.
