Преброявахме дивите зайци,
фигурират във всеки атлас,
запиляхме се всеки на майната си
за да срещнем и празното в нас
и защото сме някак унесени,
и вглъбени в сакралния час,
не посрещнахме зайчата песен
не издаваха звук, нито глас,
само ние сред кухите зелки
разтреперахме въздуха с вик
търсим свежите зайчи обелки
с разкривени гримаси и лик
и накрая от гъстите храсти
ни проклина потаен гризач
да ни мъчат сърбежи и красти
и сълзѝте от горестен плач.
© Димитър Станчев Все права защищены