Предела

19 июл. 2012 г., 13:25

Поэзия » Другая

447 0 2

Връчват ни

по две кофи сълзи

във всяка ръка

и ни пускат по Големия път.

Надпреварваме се

да стигнем незнайна земя,

като стадо, подплашено

от дрънченето на страха си.

Следваме
някакъв закодиран инстинкт,

неразбран,

заблуждавайки се, че сме свободни.

А сълзите се свършват в един миг.

Празни, кофите ти блестят.
Бездъждовно е.

За пореден път се чувстваш

прецакан и неразбран.

И му ревваш.

Само ехото ти приглася

със метална печал.

Без сълзи.

Значи стигнал си

края на Прехода.