Предела
Връчват ни
по две кофи сълзи
във всяка ръка
и ни пускат по Големия път.
Надпреварваме се
да стигнем незнайна земя,
като стадо, подплашено
от дрънченето на страха си.
Следваме
някакъв закодиран инстинкт,
неразбран,
заблуждавайки се, че сме свободни.
А сълзите се свършват в един миг.
Празни, кофите ти блестят.
Бездъждовно е.
За пореден път се чувстваш
прецакан и неразбран.
И му ревваш.
Само ехото ти приглася
със метална печал.
Без сълзи.
Значи стигнал си
края на Прехода.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина Гатева Всички права запазени
