Предела
Връчват ни
по две кофи сълзи
във всяка ръка
и ни пускат по Големия път.
Надпреварваме се
да стигнем незнайна земя,
като стадо, подплашено
от дрънченето на страха си.
Следваме
някакъв закодиран инстинкт,
неразбран,
заблуждавайки се, че сме свободни.
А сълзите се свършват в един миг.
Празни, кофите ти блестят.
Бездъждовно е.
За пореден път се чувстваш
прецакан и неразбран.
И му ревваш.
Само ехото ти приглася
със метална печал.
Без сълзи.
Значи стигнал си
края на Прехода.
© Павлина Гатева All rights reserved.
