Чувствата ми с твоите се сляха
в нощта сред хиляди звезди, преди сто лета
и някак си еднакво прозвучаха,
уплашиха ме, разумна допреди това.
А ти стоеше там, в далечината,
но все пак чувах твоето сърце,
покани ме на танц вълшебен в тишината
и нимфите запечатаха това мигновение.
И танцът ме унесе там, където
слънцето галеше нежната вода,
а вятърът целуна усните, проклето,
не ми остави право на това.
Сега при мен си пленителен, различен,
виждам те отново в друг живот,
как да ти подскажа, че си ми тъй личен,
да не се изгубиш в отражения от студ.
Нима тъй трудно е, гледаш ме объркан,
предишното вълшебство да се възроди,
"аз и ти" го няма в този свят пропукан,
за безразлична ме приемаш, как боли.
Но свързани сме с тебе с възела вековен,
нимфите ни помнят онзи танц, нали,
силно ме прегръщаше, от вдъхновение изгубен,
едно цяло бяхме и вятърът не успя да ни раздели.
Отивай си, ще чакам още сто години,
когато, спомнил всичко, ще се завърнеш ти,
сега фалш и безразличие дели ни,
скоро, знам, сърцето ти с моето силно ще тупти.
(07.02.2011)
© Сирарпи Мирзоян Все права защищены