Лицето ти е бяло, нежно цвете,
отпило от сълзите на дъжда.
Искри сред тях немигнала звезда–
знамение за влюбени поети.
Очи ми дай – да видя с тях звездите!
Сърце ми дай – да срещна в мир света!
Като гадател жрец да те орисам
и в огън свят да пламне любовта!
Да ме събудиш с дъх! Да те докосна
и с устни да гася пожари росни!
Каква стихия пак ме облада?!
Щом казва в стих сърцето на луната,
че ти си най–обична на земята,
че само ти ми носиш светлина !
© МАРИАН КРЪСТЕВ Все права защищены
Юле, поантата би изглеждала още по-въздействаща ако в "светлина" се вложи един по-широк и дълбок смисъл, извън дефиницията, която дава физиката, както в (Йоан 1:4-5)примерно.
С което не твърдя, разбира се, че не е (или е) вложен точно такъв.
Нормално е да е да има различни читателски интерпретации.
Подкрепям всички, които искат да популяризират сонета!
Подравления, Марине!
П.П.Вече съм "абониран" за страничката ти.