Снежно проблясваща скръб
небрежна.
Ледени ласки, бодли
летежни.
Светещи гроздове в дим
нетрайни.
Пръснати бели искри
и тайни.
Бялата вечност не ще
разкрия.
Чака студът своя час
и тия
снежно протегнати дни –
висулки,
в мрака да станат очи –
светулки.
Кодът свещен е от кост
и нерви,
Млечният път – от дъга
и черно.
Няма слова и дела
излишни.
Всичко е Пролетта.
И нищо.
30.06.2018
© Мария Димитрова Все права защищены