17.10.2016 г. 

Седемнадесети дойде... Октомврийският дъжд се изсипа
над познатите къщи и улици, там, недалече...
Сякаш чух планината как някак отвъдно изхлипа
и един спомен-мълния мен на две части разсече.
Тръгнах пак да те търся в отдавна отминали дати
и лицето ти виждах тъй ясно... И сякаш бе вчера...
Аз към теб се затичах, през сълзи повтаряйки "Тати!"
но прегърнах единствено призрачно-бяла химера...
И дъждът, победен от пороя в очите ми... спря.
Знам, че бях обещала на себе си, но пак съм слаба... 
И какво от това, че над се́лото слънце изгря
като хлябът и житото в гърлото пак ми пресядат...
Пак целувам лицето ти каменно, хладния кръст...
като луда сама стари песни във транс тананикам...
И преливам ракия и вино по сухата пръст
и сълзите си също... та там минзухари да никнат.

Майка няма да дойде. Ще чуе от някоя баба,
че видяла е щерка ти как зад баира топи се...
Майка купени сладки из селото пак ще раздава...
(Тя отдавна със своята съвест и честност – прости се)..
Ала ти си добър, и на всички ни тук си простил.
Те, добрите – добри си остават, и там, на небето.
Ще те помня такъв, ти какъвто до края си бил...
Ще те нося завинаги там, дето бие сърцето!

...И макар, че днес плача, да знаеш, че аз...съм добре!
Любовта ме намери... и чудя се... ти ли я прати?
Гледам внучето ти (Виждаш ли колко бързо расте?)
Само ти тука липсваш за пълното щастие, тати!...
Октомврийският най-тъжен ден зад баира се скрива...
Вече десет години свещички за помен ти паля...
и когато за теб заговоря – очите преливат...
Още десет по толкова няма аз да те забравя!...

Твоето малко момиче,
Павлина