Тревата гали голите ми пръсти,
изсъхнала от стъпките ти есен,
садя в сърцето си напръстник
и пея с ятата тъжната си песен.
Отровата на билката едва попива
в сълзите ми, летящи към земята
и виждам сякаш в сърцето се увива,
една немирница - лианата на самотата.
Повей подарява ми дъх на окосено,
птиците отлитат и става ми студено,
щурците пак умират, но им е простено,
а лятото в канавката заспива уморено. ...