През Ада на нашата Любов

Не ми остави даже и постеля,

където да склопя очи.

Безмълвно пое – беше неделя

и нямо сърцето мълчи!

А исках да плача, да вия от болка,

пресъхнаха мойте сълзи -

и само небето свидетел е колко

съм страдал сред голи стени.

Сиротно самотен, напразно ни чака

домът ни със радост граден,

във него и нашата рожба изплака -

това беше миг съкровен.

Със теб преживяхме и радост и мъка

живяхме и в лудост и в страх -

и още ме топли неземната тръпка

от първия сладостен грях.

Когато със нежност ти ми отдаде

Вселената с твойта Любов,

за Нея дори да премина през Ада,

ще бъда на всичко готов!

Любомир Попов