През Ада на нашата Любов
Не ми остави даже и постеля,
където да склопя очи.
Безмълвно пое – беше неделя
и нямо сърцето мълчи!
А исках да плача, да вия от болка,
пресъхнаха мойте сълзи -
и само небето свидетел е колко
съм страдал сред голи стени.
Сиротно самотен, напразно ни чака
домът ни със радост граден,
във него и нашата рожба изплака -
това беше миг съкровен.
Със теб преживяхме и радост и мъка
живяхме и в лудост и в страх -
и още ме топли неземната тръпка
от първия сладостен грях.
Когато със нежност ти ми отдаде
Вселената с твойта Любов,
за Нея дори да премина през Ада,
ще бъда на всичко готов!
Любомир Попов
© Любомир Попов Todos los derechos reservados