През прага на тъгата ми

повдигнах се на пръсти за да те целуна,
и всичко, всичко да простя,
а после да си тръгна бързо, бързо,
преди отново да се нараня.

Защото аз бях, ти не стори нищо, нищо,
самата аз се нараних.
Повярвах, че умееш да обичаш,
очаквах да умееш да цениш.

И мислех, че си някак по-висок, голям
на ръст, сърце, дух и мечти!
А се наложи да се наведа
през прага на тъгата ми...