Приказка... някаква

Живяла в една стара гора
Вещица млада, красива, но... зла.
И понеже и знаели табиата,
хората не пристъпяли в гората.
Веднъж заблуден (или не)
под старото дърво в съседство
на вещерния дом - кокетство,
приседнал принц, отишъл на лов,
той бил и млад, и умен, и мъдър, но и суров.
Видяла го Вещицата и ето,
изтръпнало и в любов сърцето.
Станала още по-хубава, по-бяла,
от обич душата и чак прималяла.
Отишла при Принца, приседнала,
в очите му сиви погледнала
и казала някак плахо тогава:
„Ще ме направиш добра! Така се надявам..."
„За да бъдеш добра, трябва много
светлина, топлина да раздаваш
и не от мен я чакай, а от себе си,
позволи на Любовта вместо
Разума да взема решения,
да търси опрощение и ще има
за злобата ти лечение.
Аз само ще ти показвам посоката,
от теб зависи дали направо
ще вървиш, или наляво!"
Така и станало!
Полека-лека вървяла Вещицата
по стръмната пътека, но
трудно ставало, когато бодил
закачвал и полата, тя съскала,
не говорела Любовта, а Злината.
Така в заблуда, че добра е вече,
вървяла в кръг, а мислела, че стига надалече.
Виждала лица на хора, но доближела ли ги,
те излитали нагоре.
„Не съм прокажена, а съм добра!" -
креснала веднъж на хорската тълпа,
а те и отговорили с „Ха-ха-ха!"
И пак излетели по свои дела.
Останала само една,
прегърбена, стара и грозна жена.
(Магьосница ведра, в дрипи преоблечена)
Ти, Сине, залъгваш най-вече себе си,
добрината не е Лъжа,
докато използваш интрига, измама,
само лицемери ще има до теб,
не един и не двама...
и на самота ще си обречена,
докато в лъжа, Сине, си облечена!