ПРИКАЗКА ЗА БЕЛОКОСИ

В нощ лунна сънувах сън. В море от светлина
летях, бях птица бяла, чудна,
но мина някаква си черна сянка една,
всичко трая миг, и аз - будна

самотна и тъжна в моето вдовишко легло,
тъй дълго си стоях безмълвна
и се питах: защо, и защо, е пак защо
този черен мрак ме погълна.

- О, ти, бабичко мила, толкова земна,
къде летиш в небесата?
Где ти е мястото, не разбра ли, любезна,
край тенджери и при децата?

Но не се притеснявай! Нямаш, мила, вина,
че сърцето все младо стои.
Дори и във години по-зрели, ето на,
пак иска да живее с мечти.

Затова и ти не се отчайвай, чакай пак
Сънчо крилат да те поведе,
във своя небесен, вълшебен и чуден палат,
но не забравяй все пак къде!

Всяка приказка, и най-хубава, има край -
дори крилата и вълшебна.
Никога не оставяй душата си без рай,
без храна така драгоценна.