Приказка за Венеция
Голямата любов се олюлява.
Моментната ú слабост ще простиш ли?
Крила ù дай, насън или наяве.
Не я погребвай в плитките си мисли.
Мечтае тя за рая на Венеция,
където ти, веднъж, не я заведе.
Сред хищни Месалини и Лукреции,
защо я викаш в онзи миг последен?
Градът осъмва. Слънцето в позлата,
виж, моста на въздишките облича.
И ти се кланяш пръв на светлината,
надвесен над безсънната ù тичинка.
Нали оттук е тръгнал Марко Поло
по пътя за китайската коприна?!
За любовта, чуй, рамото ти голо,
е нейната единствена родина.
И зло да те настигне, ще отмине,
а твойто благородство ще е мярка.
Ти ще отблъснеш всички сарацини
и ще спасиш пристанищната арка.
На лодка, и от Библия по-стара,
ще ви намигне, благ, гондолиерът,
ръцете ви, щом в сладостна омара,
задъхано и сляпо, се намерят,
Сами, край причудливата лагуна,
нали, преди съвсем да стане късно,
посегнеш ли с душа я целунеш,
и мъртва да е, може да възкръсне!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ивайло Терзийски Все права защищены
