Ароматна петуния ме опиянява
и луната е някак замислена сякаш.
Не е радост, а болка, която пленява -
да отмине, да спре, търпеливо ще чакам.
Ти си моята тайна и сладко вълшебство,
ти си блян във съня, но несбъднат оставаш.
И без теб в тъмнина аз зората ще срещна,
светлината на новия ден ме огрява.
И да искам да бягам, си там неотменно,
няма прошка за грях първороден аз зная,
затова ще преглътна и копнежа си тленен.
неразбрана, нечута оставам до края...
© Мария Митева Все права защищены