Нощем щом луната свети

и всеки сънува мечтаният сън.

За мен стар “приятел” се сети

и че трябвам му спешно навън.

Макар че ме беше забравил

и отдавна потънал е той в суета,

и след всичко което ми беше направил,

не бих го оставила сам във беда.

Потърках очите сънливи,

наметнах си кожено яке

и след вървене по улици криви

го срещнах и питах го как е.

Отговори с въздишка дълбока,

че животът му станал е лош.

Говорехме си и без посока

се скитахме цялата нощ.

Утрото вече настъпи,

а помен от тъгата му няма,

но дори след думите мили и скъпи

осъзнавам, че било е измама.

Дошъл бе просто за малко утеха

и рамо на което да плаче,

че лошите хора всичко му взеха -

нямаше никой, направо сираче.

Съжалих го аз, ала забравих,

мъката му заслепи ме,

защо навремето го изоставих,

спомних си и пак боли ме.

Накрая с усмивка си тръгна

и няма вече при мен да се спре.

Дори не успях да го прегърна,

но разбирам - сега е добре.